Един живот не стига Teaser

  • Искате ли да Ви разкажа една легенда? – той се наведе към мен и сините му очи заиграха закачливо.
  • Да, разбира се.
  • Разказваше я покойният ми баща – легендата за Бран завоевателя – най-силният от всички владетели в околността! Бран печелел всяка битка, която започвал, завоювал всяко село, в което стъпвал, а хората говорели за него, че бил син на най-великата от всички Богини – Бейра, която толкова обичала своя син, че го дарила с неземна сила и само Бран се осмелявал в най-студените и буреносни дни да се изправи срещу враговете си, защото Бейра го пазела – очите на Едуард се разширяваха от вълнение, а устните му – плътни и нежни се изкривяваха в тънка усмивка, която си играеше с двете тръпчинки, скрити в острите скули на лицето му. Вероятно слушах с отворена уста, но какво пък… – Баща ми разказваше как сините очи на Бран били прозрачно като най-любимото езеро на Бейра, а силата му – несравнима с тази на никой друг владетел, царувал някога по тези земи. – бе разтворил широките си длани и показваше безкрайните равнини пред нас – Но Бран не бил само завоевател, той бил добър управник, щедър към поданиците си, които го боготворяли. Самият той създал красивите градини на замъка в чест на съпруга Айлийн.
  • Айлийн? – името ме изнесе от унеса ми, спомняйки си за странната жена на улицата в Инвернес. Едуард кимна с глава и продължи улисано с историята си.
  • Айлийн не била от знатен род, а напротив – момиче, което лордът пленил при едно от своите завоевания. Момиче, в което се влюбил безумно. Айлийн от своя страна била дарена с неземна красота – с бяла като мляко кожа, с ярко червени като целунати от слънцето, спускащи се чак до земята коси, и златисто кафяви очи, които, казвали, щом погледнела някого, го карала сякаш да се чувства, че лети. Всички завиждали на лорда за късмета му! Бран обаче вече бил сгоден за местно момиче от знатен род, нали така правели навремето – обединявали знатните родове и когато се завърнал от поредното си завоевание с Айлийн под ръка, на всички станало ясно, че това е неговата избранница. Знаете ли, че статуята на входа на замъка изобразява именно Бран Завоевателят?
  • Не, нямах представа – сетих се за каменната статуя и още по-каменния поглед на рицаря от нея. Едуард кимна доволно с глава.
  • Баща ми обичаше да ме води до статуята, кимваше към нея с думите: „Виждаш ли, синко, великите мъже остават да живеят вечно.” Спомням си как се взирах в празния поглед на месинговата статуя на Бран, вторачен някъде там, в небитието, някъде в безкрайния хоризонт, обединяващ всички земи, които някога бе завоювал и въздъхвах с възхищение. – Едуард отново разпери ръце към небосклона, а аз слушах като зашеметена. Мегън ме бе предупредила, че шотландците са сладкодумни разказвачи на истории, но за бога, нямах представа колко красиво разказват тези приказни истории. Историята ли беше или Едуард не знаех, но вече бях подпряла брадичка в лактите си и слушах в унес.
  • Баща ми обичаше да разказва за славните битки, като твърдеше, че лордът е имал магични способности, а аз го гледах със зяпнала уста и постоянно питах дали е притежавал драконите от герба. – подсмихна се по момчешки – Майка ми обаче на свой ред опровергаваше историята му и казваше, че не лорд Бран, а лейди Айлийн е била тази, която е притежавала уменията на магията. Тогава двамата влизаха в спор, защото възрастният лорд Блеърмаунт твърдеше, че във всички истории се разказва, че Айлийн, въпреки че била много красива, била безумно непохватна и каквото и да пипнела, го чупела. – Едуард изтеатралничи и импровизирано смръщи поглед, за да ме въведе в спора между родителите му – майка ми обаче разгневено го прекъсваше и разказваше, че когато двамата затваряли портите на замъка зад себе си, Айлийн сякаш се вдигала от земята и започвала да се рее във въздуха и с плавни движения правела всичко по най-лекия начин. Разтваряла нежните си пръсти и като с вълшебна пръчка подреждала цяла маса за стотици гости, изчиствала замъка и хранела домашните любимци. Тогава баща ми започваше да се чеша по оредялата коса и се сещаше, че действително му е правело впечатление, че някъде в архивите бе чел, че семейството е нямало слуги. Твърдеше също, че именно по този начин, с нежните си пръсти тя просто ги разтворила над полята под замъка и сътворила красивите му градини.
  • Сътворила е градините с магия? – възкликнах и се засмях.
  • С магия! – потвърди Едуард.
  • Но Вие вярвате ли в тези неща? – засмях се.
  • Няма нищо за вярване, било е и ще бъде. – сви рамене той е се облегна обратно в пейката.
  • Какво е станало с Бран и Айлийн? – полюбопитствах за края на историята.
  • Бран починал млад, а Айлийн изчезнала някъде из горите на Хайлендс. – сви рамене Едуард – казват, че търсела своя любим, невярваща, че е напуснал този свят.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *