Небето сърдито ни прегръщаше

…“Нужно ни бе само да помълчим и да послушаме дъжда.Може би той щеше да ни разкаже как и двамата искаме да сме отново заедно. Навярно щеше да ни научи как да си простим за разстоянията, които ни деляха, за времето, което измина, за всичко, което застана между нас, всичко, което ни отдалечи от точно това тук и сега. Мълчахме, а навън продължаваше да вали. Небето бе сърдито, но сякаш ни прегръщаше. През ръцете ни, вплетени една в друга, през затворените ни очи, през туптенето на сърцата ни, в мислите ни, в нашия общ свят, толкова сега и толкова далеч оттук. Не исках този миг да свършва, не исках да си тръгваме оттук…“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *