Графство Cornwall – свободата да бъдеш „тук и сега“

„Добре дошли в Корнуел! Оставете телефоните настрани и се наслаждавайте на пейзажа! И без това обхватът е слаб!”

Ето тази табела те посреща на „входа” на Графство Cornwall, малко след като излезеш от летището на Newquay – малък град в северната част на областта и единственото летище в околността. Корнуел се намира в най-южната част на Великобритания и за мен винаги е било място-мечта, което искам да посетя от години. Десетките снимки, които съм разглеждала в интернет на безкрайните бели плажове, къпещи се в тюркоазено синьо море, ми напомняха повече на някое екзотично място и нямах търпение да се докосна до тях на живо!

Корнуел се намира доста далече от Лондон – на около шест часа път с кола, затова реших да резервирам вътрешен полет до Нюкий. Докато вървях към самолета, се молех полетът да мине бързо, тъй като напоследък имам страх от летенето и… за Бога! Всички ме предупреждаваха, че ще бъде така, но не вярвах и ето – самолетът наистина бе с перки! Да, да, бе от онези малки самолети, които до този миг бях виждала само по филмите… с перки… Страхът ми преминава бързо в адреналин, а после започвам да се смея сама.

Хубавото е, че полетът трае едва 40 минути и за мое щастие, е лек и ето ме вече на път за приключения! Бързо взимам вече предварително заявения рент-а-кар и потеглям по пътя. Всъщност приключенията започват по-бързо от очакваното, защото само няколко минути след като излизам от паркинга на летището и виждам табелата за „добре дошли“, действително обхватът ми изчезва, а аз възнамерявах да разчитам на Gps-системата на телефона си, за да се ориентирам в околността. Свивам рамене и се надявам все пак някак да се справя, но това, което ме кара да се усмихвам, е нещо съвсем различно. Cornwall се слави като мястото с най-много слънчеви дни във Великобритания и аз съм истинска късметлийка, тъй като хващам именно един от тези перфектни слънчеви дни! Началото на юни е, а небето е кристално синьо, без нито едно облаче, а термометърът в колата показва завидните 30 градуса! Пускам местното радио и с приповдигнато настроение тръгвам към първата ми спирка – Bedruthan Steps – „място с природна красота“, както наричат подобни места англичаните, разположено на брега на Келтско море. Малко обаче след първия завой на кръговото, пътят се стеснява и започва да се извива стръмно нагоре и надолу. Шофирала съм в Англия, но фактът, че трябва да се разминавам с насрещно идващите автомобили на толкова близко разстояние, малко ме притеснява. Попищявам си самичка в колата, докато изкачвам стръмния баир, успешно се разминавам с всички автомобили, когато най-накрая пътят започва да се спуска надолу и от двете ми страни се открива така мечтания пейзаж на Графството. Безкрайни зелени поля с цъфнали цветя в розово заливат пространството наляво, а от дясно… от дясно е цялото море! Ясно различавам заливите, скрити между ниски равнини, къпещи се в тюркоазеното синьо от снимките, които съм виждала и огромните бели плажове, сливащи се с тях.

От тази гледка сякаш мога да поема повече въздух, сякаш мога да дишам по-леко, искам очите ми да попият всеки нюанс от красотата на цветовете, които виждам, да я запечатат завинаги, да я усещам и вдишвам винаги, когато се върна към този миг. Само след няколко минути отново се изкачвам по стръмен наклон, за да стигна до Bedruthan Steps.

Bedruthan steps са част от National Trust точно както почти като всичко останало в района и наименуват дълга плажна ивица. Човек може да прекара тук цял ден, но аз нямам много време, затова паркирам и забързвам крачка по пътечката, водеща към морето. Разминавам се с много хора, които явно са дошли тук на пикник, които ми се усмихват и поздравяват ведро. Само няколко минути по-късно „стъпките” се откриват пред мен – скалистите планини се редуват една до друга, образувайки малки заливи в морето. От дясната ми страна всичко е покрито с хиляди жълтурчета, а от ляво зелен мъх целува върховете на скалите. Навсякъде има и от същите розови цветя, които видях по пътя. Слънцето се оглежда във водата и във вълните, които шумно се разбиват в острите скали.

Може би за първи път виждам толкова различни нюанси на синьото – от тъмно синьо, морето прелива в по-светло и накрая почти в зелено, стигайки до брега. Няколко по-малки скали приличат именно на стъпки, който някой великан е оставил в морето. Усмихвам им се и присядам на малката пейка, точно на ръба на скалата. Тук действително не само можеш, но и искаш да прекараш цял ден, наблюдавайки спрялото време и къпейки съзнанието си в приказния пейзаж. Долу пясъците се оглеждат в червеникав цвят, предполагам дължащ се на цвета на скалите. Казват, това е едно от най-добрите места, където могат да се наблюдава Млечния път. Безумно тихо е въпреки хората, които преминават покрай мен. Всички те също улисано наблюдават пейзажа и само се усмихват – на мен и на него, а аз тихичко си обещавам да се върна отново.

Втората ми спирка се намира доста по-на юг от Bedruthan Steps. Избирам да шофирам по крайбрежния път, за да се насладя на красивите пейзажи. Осеян с хиляди завой, но изпълнен вече не толкова с писъци от моя страна, пътят криволичейки води до театърът Minack. Името му на корнуелски означава „място, разположено върху скала“ и си е съвсем така – разположен на метри от най-известния плаж в околността, Porthcurno, театърът е надвиснал над безкрайното море и изглежда съвсем като запазен амфитеатър от ерата на римската империя. Историята му е интересна и съвсем не толкова стара. Малко след първата Световна война две сестри се преместват да живеят в селото Minack и си построяват малка къща за скромната сума от 100 паунда. Едната от сестрите, заедно с жители на селото, започват да изнасят постановки на любимия си Шекспир и едно лято решават да използват лятната градина на дома за една от тях. Столовете, наредени към импровизираната сцена, зад която се открива цялото море и падащите слънчеви лъчи, красящи небето и оцветявайки го в пурпурно розово, помагат на зрителите да се влюбят в мястото и да пожелаят отново и отново да дойдат тук за някой-друг спектакъл. Скоро успехът е толкова голям, че сестрите решават да подобрят градината и да построят истински театър. Години по-късно мястото вече е популярна филмова локация, а днес е функциониращ и събира повече от 80 000 души всяко лято като се изнасят опери и различни световно известни постановки. Само до обед можеш да посетиш театъра като турист и то само в определени дни. Днес е един от тези дни! Аз определено съм късметлийка!

Снимка на Stefana Belkovska.

Красивата постройка наподобява римски амфитеатър, а гледката наистина е повече от забележителна – огромна панорама, разкриваща цялото море и близкия бял пясъчен плаж Portchurno, който грабва погледа ти с широката си плажна ивица от бял пясък. Всичко е построено от камък, а на седалките, има изграфирани имена и години, датиращи от 1940 насам.

Предполагам това е и началото на истинското функциониране на театъра. Присядам на една от тях и се заглеждам в огрятото от яркото слънце море и си представям колко би било прекрасно да гледаш постановка докато залезът се къпе в хоризонта.

Вниманието ми отново е приковано от близкия плаж, до който решавам, че трябва да отида. До плажът се стига по тясна пътечка, водеща от паркинга към него.

Високите розови храсти запречват цялата гледка и не ти остава нищо друго освен да следваш малката утъпкана пътека. Когато тя свършва обаче и вдигнеш поглед, се озоваваш на висок хълм. Хълм, от който се вижда отново цялото море.

Снимка на Stefana Belkovska.В подножието му белите пясъци на плажа се простират широко. Няма почти никакви хора, но на метри от мен, стоят двама спасители. Слизам набързо по стълбичките и не мога да повярвам – пясъкът наистина е снежно бял, ситен и фин, сякаш съм на някой екзотичен остров! Морето – спокойно и кристално светло синьо се къпе в слънчевите лъчи.  Portchurno несъмнено е най-красивият плаж, който съм виждала досега!

Сядам на пясъка и събувам обувките си, решавайки, че и аз мога да поспра за малко, точно както времето в Cornwall. Тук няма и следа от забързаната английска столица, от претъпканите улици, от закъсняващите тълпи в метрото, от сирените на пожарните, от хората, говорещи на разнообразни езици, които така умеят да се вглъбяват в себе си, че забравят да се огледат за красотата наоколо. А тя тук бе в изобилие. Нямаше ги високите сгради, ситният дъжд и тежкият смог. Като на забавен кадър едно момче мята фризби, а друго го хваща, голямо черно куче върти ушите си, намокрени от прииждащата вълна, малко момиченце потупва с червена лопатка току-що построената пясъчна кула. Дори вятърът духа сякаш по-бавно от обикновеното. Тук е едно от онези места, където с цели гърди трябва да издишаш и да пуснеш тази въздишка, така че да се отрони във въздуха и заедно с нея да пуснеш всичко, което ти тежи или пък някога ти е тежало, да литне с вятъра и да изчезне някъде там, в безкрайното небе. Сякаш, за да споделиш с него, защото знаеш, че ще те разбере… Тук въздухът носи онзи особен аромат… ароматът на свобода.

Някъде навътре в морето сърфистите бореха вълните, на плиткото родители си играеха с малките си деца, а по брега усмихнати възрастни хора разхождаха кучетата си. Усмивките пълнеха пространството и не ми остана нищо друго освен да се усмихна и аз. Станах и закрачих боса към водата. Потопих ги плахо, но с учудване установих, че е топла.

Тръгнах по брега, попивайки от всичко това, което се случваше около мен – чувствах се на край света, бях на край света, но може би никъде другаде не се бях чувствала толкова много у дома…

Заредена с красивите емоции от деня и много слънчева енергия, вечерта се насочих към крайбрежното селце saint Ives, което се славеше като едно от най-красивите в района. Почти като всичко останало наоколо и то бе построенно в стъпаловиден стил, на един висок хълм. В подножието се къпеше морето, а около него се редяха малките ниски къщички с остри покриви, боядисани в бяло, повечето от които бяха ресторанти, гледащи към тихия залив, пълен с рибарски лодки. Храната в Cornwall е изключително вкусна и много евтина.

Повече от рибите, изредени в менютата, ги чувах за първи път, затова се доверявах на препоръката на сервитьорите и никога не съжалявах за избора си. Съвсем близо до Saint Ives, в града Penzance щях да прекарам нощта. Бях си резервирала стая през airbnb в голяма къща точно в центъра на и нямах търпение да изпия чаша вино, веднага щом паркирам колата си! Така де, заслужавах си я след целия ден шофиране из криволичещите пътища на Графството! Къщите в Cornwall се славят като едни от най-старите в Англия, в красивия викториански стил. И тази, в която щях да прекарам нощта бе такава – с високи тавани, тесни стълбища, огромна баня, почти колкото целия ми хол в България, и стая, гледаща към морето. Има един особен чар в старите постройки в Англия, чар, който лично аз обожавам. Примеса на старото с новото е нещо, което винаги ме е карало да се чувствам особено добре.

Точно в този стил бе построен и пъба, който се намираше буквално през една врата и където седнах да изпия чаша вино. Не бях особено гладна, тъй като вкусната вечеря в St. Ives още изпълваше стомаха ми, но мирисът на вкусно приготвена харна ме примами да отворя менюто. На съседната маса една млада жена се бореше с огромен рак. Като казвам огромен, той наистина беше огромен! Заемаше цялата й чиния и излизаше извън нея. Нищо подобно не бях виждала досега! Полюбопитствах и попитах сервитьорката какво е това и тя ми посочи въпросния spider crab в менюто. Набързо проверих в гугъл, че това е най-големият рак в света и мислено се помолих никога да не го виждам жив! Цената,посочена до него бе едва 11 паунда, което ме накара три пъти да погледна, за да се уверя, че е истина – този деликатес бе изключително евтин! Все пак реших да не попадам в ситуацията на жената от съседната маса, която определено не можеше да се справи с щипките му, и заложих отново на непозната за мен риба. Вечерта прекарах, слушайки музика от местното радио, която бяха пуснали в пъба, с още една-две чаши вино, разглеждайки спомените от деня и нямайки търпение да посрещна новия ден с нови приключения!

На следващата сутрин се събудих презаредена с енергия и с невероятен трепет, защото ми предстоеше да посетя замъка Saint Michel. За него мнозина биха казали че е копие на световноизвестния Saint Michael във Франция и до някъде биха били прави – разположен близко до брега на Mounth’s Bay, като до него можеш да стигнеш пеша през деня, но късният следобед прилива залива пътечката и е възможно да стигнеш само с лодка.

Замъкът датира от 12-ти век като в момента е една от основните туристически забележителности в околността. Построен е стъпълавидно и в най-високата си час има малка църква. Предполагах, че съм дошла достатъчно рано затова тръгнах смело по пътечката, водеща към замъка, но по средата си тя вече бе залята от морето, така че ми се наложи да хвана една от малките лодки, които превозваха туристите.

Лодката те оставя на малко пристанище в подножието на замъка и оттам започва голямото катерене! Пътеките са дълги и стръмни. Почти изплезила език от умора, стигам до малката и красива постройка, която навремето е била дом на много кралски особи, както и манастир през 11-ти век.

Красива легенда гласи, че Saint Michel носи името си, тъй като самият Арахангел Михаил е минавал оттук. До ден днешен мястото е известно като едно от светите места на арахангела. Съвсем малка част от замъка е отворена за посетители, като основните стаи са превърнати в малки параклиси с красиви стъклописи.

Забележителното обаче, са градините във викториански стил, заобикалящи стените на крепостта. Днешният ден също е безкрайно слънчев и лъчите се къпят в безбройните цветове, в които са нацъфтяли изумителните цветя, обсипващи всяка стъпка. Разходката ми е повече от зареждаща – спускането надолу по десетки каменни стъпала, разкрива пред погледа ми нови и внушителни гледки като се обърна назад – вдигайки поглед виждаш целия замък, поглеждайки напред – безкрайното море. Присядам на една пейка, опитвайки се да запечатам в съзнанието си тази красота, да я прегърна и да я усетя още повече и повече.

Снимка на Stefana Belkovska.

Могат ли да живеят спомените вечно? Аз вярвам, че могат, веднъж щом станат част от сърцето ти!

Когато малката лодка акустира обратно на града, установявам, че изобщо не знам къде съм! Водата е заляла брега, който познавах и нищо не е същото като преди няколко часа. Тръгвам след останалите туристи между ниските къщи и се озовавам в центъра на Mount’s bay, където слънцето е прегърнало малкия централен площад, заобиколен от магазинчета за ръчно изработени сувенири и малки кафенца, сгушени в партерните етажи.

 

Мигом се замечтавам за чаша хубаво кафе и се присъединявам към една група местни и сядам на слънчева пейка, поръчвайки си горещо лате. Тук, между сградите вятърът не се усеща и слънцето гали лицето ти. Атмосферата се допълва и от биещата някъде в далечината камбана. Наслаждавам се на последните мигове красота в Cornwall и потеглям по пътя към последната ми спирка за днес – Kynance cove.

Скалите са природна забележителност, разположени на нос Lizard в местността, носеща същото име. Местност, която е една от най-южните точки на графството, славеща се с добри условия за сърф и къмпингуване. Паркирам набързо на импровизирания паркинг и със съжаление забелязвам, че батерията на телефона ми е почти на нула. Батерията на фотоапарата ми и тя почти е паднала до край. Грабвам него и тръгвам към скалите, надявайки се все пак да успея да запечатам някой-друг кадър без дори да подозирам какво всъщност ме очаква след няколко минути. Края на деня е и се озовавам почти сама по пътя към скалите. Вървя по тясна пътечка, осеяна с безброй много розови цветя. Единственото, което чувам, са някъде в далечината разбиващите се вълни на океана и щастливите викове на някакви деца. Не след дълго те се откриват пред мен – в огромното синьо, безкрайно, тюркоазено море, което се къпе в лъчите на залязващото слънце и вълните му преливащи и проблясващи от светлината се разбиват в малкия пясъчен бряг – двете скали, описващи сякаш портал към тази красота, прегръщащи вълните и белия пясък, в черно скалисто, остри върхове и докосващи въздуха, който се тлее над тях.

Снимка на Stefana Belkovska.

Спирам, защото това е единственото, което мога да направя в този миг. Не можеш да не спреш. Това е всичко, което искаш да направиш в този миг, за да усетиш как тук вече всичко е сякаш на пауза, всичко се е сляло с  безкрайната красота на океана и безкрайната магичност на вечността. Ушите ми долавят единствено шума на вълните и писъците на две момичета и техните приятели, които тичат с все сила към водата, скачат в леденото море и бягат обратно към брега. Безотказни са – загръщат се в кърпите си за няколко минути, после ги мятат някъде настрани и отново тичат към водата. Викат, катерят се един върху друг, смеят се, сякаш светът наоколо не съществува, сякаш имат само това тук и сега… Заглеждам се в момичето, покатерило се на раменете на своя приятел – мократа ѝ коса се вее над голите й рамене. Разперила ръце срещу безкрая на морето и грабеше с пълни шепи от всичко, което ѝ даваше този момент. Потопена бе в него, както допреди малко се потапяше в морето – всеотдайно, замечтано, упорито. Сетих се колко бе прекрасно да си дете, да не пресмяташ плюсовете и минусите, да не се тревожиш дали ще се разболееш от студената вода, или дали вятърът ще те надуха, да не те е страх, че момчето, което целуваш, ще разбие сърцето ти завинаги, да не ти пука как ще се изкатериш по стръмните стъпала, когато се свечери…

 

Наистина имаше нещо особено в това място. Все едно някой се опитваше да бръкне в гърдите ми и да извади всичката онази болка, която някога и изобщо бях изпитвала през живота ми. Опитваше се да я издърпа, а аз се съпротивлявах и дишах все по-учестено навярно понеже не спирах да говоря. Приседнах на един камък и обхвнах краката си с ръце, неоткъсвайки поглед от децата, които продължаваха да се радват на вълните. Една сълза се търкулна по бузата ми, а след нея още една и още една…Не разбирах защо плача, но се чувствах толкова щастливо, толкова свободно. Може би точно като тях – като тези деца, като тези вълни, като тези скали. Като въздухът тук, като всичко наоколо в това вълшебно място. Едно момче мина покрай мен и впери погледа си в сълзите ми. усмихна ми се и кимна с глава сякаш ми каза „разбирам те“. И да, аз знаех, че ме разбира. Знаех, че всеки, който някога е стъпвал или ще стъпи тук, ще разбере.

Снимка на Stefana Belkovska.

Разбираше, че не всичко бе в забързаното ни ежедневие и в необходимостта да държим телефона си с пълен обхват в ръцете си. Не беше в по-лесния ни живот, във всичко, което ни заобикаля и прави ежедневието ни удобно – телефоните, джипиеса, автомобилите, луксозните домове, парите в портфейлите. Не бе това истинската свобода.

Истинската свобода бе всичко това, което можем да чувстваме и усещаме, когато останем сами.

Едва тогава можем да докоснем магията на света.

И да отрием тази в себе си.

Имам само тези снимки от Kynance cove, батерията и на фотоапарата ми падна, но онова, което запечата сърцето и очите ми, завинаги ще остане с мен.

Пътят обратно към малкото градче Reduith, в което тази нощ щях да отседна, беше красив. Беше осеян със залязващото слънце, чийто лъчи падаха някъде далеч зад гърба ми, по криволичещия път, който оставях в спомените си. Тази нощ слънцето залезе късно – малко след полунощ, сякаш, за да ми подари още малко от това, което наистина успях да почувствам днес – истинското щастие.

 

Полезна информация:

Графство Cornwall е достъпно чрез вътрешни полети и чрез автомобил от всяка точка на Англия.

Моята обиколка бе в два пълни дни. 

Най-доброто време за посещение е юли-август. 

Най-добрите места за отсядане могат да се намерят в airbnb.

Автомобилът под наем е повече от задължителен, тъй като градският транспорт не обхваща цялата местност.

За снимките не е ползван филтър 🙂

Още снимки в албума: https://photos.app.goo.gl/EjxkGT1oWXhZX2wf6

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *